alt.end

<- мигът на онази сутрин, запечатан и всеки път по различен начин повтарящ се или пък най-пленителният момент - докато се пълни, пълни каничката.


изгубвам разни спомени, толкова мили, че на път към вкъщи едва не се разплаквам в автобуса, но само една мисъл се повтаря и повтаря -всичко е поправимо. всичко е поправимо. всичко!-. знаех, че ще ми откраднат портмонето, онова което търсих дълго и го намерих, когато се отказах да търся. и имаше сладка снимка на м. и на ирта., едно пазещо ме нещо, осветено в троянския манастир... но вече някъде захвърлени са. извадих си вчера старото, червеното с мухоморката отпред и му се зарадвах толкова, колкото тъпо ми беше за другото... понякога ме е страх от усещания ми. от мислите, предизвикващи случването. оставих си студентската карта, защото реших, че тя пък може да се купи, затова вчера дори не гледах мило шофьорите, а най-нагло си показвах старата, на която датата е изтрита и не може да се види, че е изтрита. и 'наказах света с най-прекрасната си усмивка' =)

но
вече забравих, само за една сутрин се откъснах от всичко и потопих в друго, толкова истинско, че не смея да повярвам, не смея нищо всъщност, просто го изживявам...