не, не съм го слушала, защото изживях нещо също толкова прекрасно, колкото него. и когато си го пуснах се повтори всичко. ден по ден, два по два. и не исках да изключвам нищо, но поне успях там да изчезна от себе си за 5 дни, от това което съм. някак се научих да казвам на хората около мен, че са много красиви. не знам дали това се научава, но ми е по-лесно и по-приятно.
не мога да го опиша...
или не искам.
родителите му. прекрасни мили и весели хора, пиещи много чай, но имащи и кафе, разтворимо.
той, елегантно непознат, но всъщност зад дрехите си е същото човече, което живееше до моята стая, борихме се кой ще влезе пръв в банята или кой колко е стоял, ходихме към унито заедно, когато тогава... и харесвах рошавата му коса, смеех му се когато ходеше бос из къщата, защото знаех колко е мръсен пода, а той го усещаше. и ми беше наистина тъжно, когато си тръгна... всъщност когато си тръгнаха всичките от германия тогава и някои никога не се върнаха, други за щастие няколко пъти вече...
*лондон!
посрещането. топло и организирано. докато се обърна и вече червената раничка беше в колата на майка му, която ни беше донесла плодове.
смутено отказахме, но с всеки изминал ден, след втория въпрос дали наистина не искаме еди.си.какво просто отговаряхме предполагащо положително. защото исках да им кажа, че ще се скрия под голямото легло, където имаше допълнителен матрак, само и само да остана още малко там, в къщата с баня с отделно кранче за топла и друго за студена вода, в тяхната къща с брави, където някои ти стигат до нослето, а други до кръста, в зависимост на кой етаж си.
...
и това няма да го довърша... поствам го по повод един мейл, които ме усмихна преди няколко дни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар