играта

Зимен ден, переста облачност; прословутото глобално затопляне явно се е преместило на друг глобус. Момче с бомбър стъпва на заледено и се пльосва по очи под висилката за тупане на килими. Вижда ме. Преценява, че е взаимно, преценява дължината на краката ми и в притеснението си започва да прави лицеви опори. Чували ли сте за по-красив акт на фрустрация? В представите му за един мъжки свят да правиш лицеви, заровил китки в първия сняг, е по-малко дебилно, отколкото да станеш и да се изтупаш.
Но за да започна отначало, трябва да се върна още малко назад във времето.
За първи път разбрах какъв ад е за мъжа пускането на коренче в нова почва в седми клас, когато научих един мой съученик да се целува. Той си падаше по друга съученичка, но не знаеше нито как да й го покаже, нито как да го скрие. Обясних му, че трябва да я заведе някъде, да я държи там достатъчно дълго, да се наложи да я изпрати до тях, да я хване през кръста и да я целуне. Той ме изслуша с такова отчаяно изражение, че два дни след това отидохме у нас след училище. Докато му казвах "а така, сега малко по-бързо - е, не чак толкова; сега върти по часовниковата", той почти припадна в ръцете ми - не беше ял нищо цял ден, защото си беше мил зъбите сутринта.
Така съвсем буквално вкусих от проблема, който като шарката е толкова по-страшен, колкото по-късно се стовари върху мъжа. Имаше далечен вкус на паста за зъби, това помня. Е, в нормалния случай с времето мъжете стават толкова добри играчи, че съумяват да изглеждат героично дори когато им удряш шамар на много тихо място, пълно с хора, от които зависи кариерата им. За един седмокласник е напълно в реда на нещата да се поизмъчи, докато намери начин да те покани на кино, но когато зрели индивиди си прегризват кабела на дискмена, самозапалват се щракайки нервно със зипото, и най-общо казано, се излагат, докато търсят началото на Онова Изречение - това е сигурен знак, че дълго са били извън Играта.
Един мой приятел - мъж в началото на трийсетте, хубав и с професионални познания за връзките с обществеността - онзи ден заекна следното съобщение на телефонния ми секретар. "Катя ме напусна. Търся си ново гадже. Как се прави? Нали си жена - кажи къде да ги намеря и какво да им говоря." Както забелязвате, тук не става въпрос за психологията на раздялата, нито за нейната бюрокрация. Още преди да се научи да сдържа сълзите си при вида на топче памук с остатъци от фон дьо тен в пепелника, още преди да отдели дисковете на Марая Кери от тези на Масив Атак, в душата на този мъж е пуснал парализиращи пипалца един друг страх. Той трябва да започне да ухажва. Наново. Нейното напускане го връща на първо квадратче в глобалното Монополи на самочувствието.
Да ухажва ли казах? Тази дума не е много точна за сложните размножителни ритуали в урбанистичната джунгла от пластмаса и титан. Маркирайки го като ухажване, Жоро би се обрекъл на някаква шибана отживяла форма на това, което искаше да постигне - а то беше просто да изчука злобно всичко с пулс и собствена телесна температура, което се мерне по жизнения му път - а от друга страна, думите "свалям", "рутя" и "задушавам" му се струваха малко като да нахлуе с маунтинбайка на заседание на борда на директорите.
Макар и лишено от научно име, чифтосването при хората има свой собствен знаков език, който се учи през пубертета и се извежда до съвършенство в началото на двайсетте, като непрекъснато се ъпгрейдва. Но после срещаш някой, с който може да не ти е супер интересно, но поне ти е спокойно, той или тя се нанасят и това е. Няма нужда да ходиш на пикник, когато имаш купони за стола. Едва много по-късно, когато тя се изнесе, мъжът разбира, че е забравил езика на Играта. И че в момента е на ниво "Това е молив. Молив ли е това? Да, това е молив" и по-добре да не си отваря устата, а кротичко да се напие в ъгъла.
Е, да, ама точно когато мъжът едва начева камилския си резерв от самосъжаление, когато сондата на самочувствието му смуче пясък и амунициите му са изчерпани дотолкова, че ако беше в компютърна игра, отдавна да се е удавил в анимационната си кръв - именно тогава в живота Играта тепърва започва. Когато жените му навяват най-черни мисли, от него се очаква да се движи наоколо с ръце в джобовете и небрежна усмивка, все едно е самият Джакпот на Джакпотовете, награда от дядо Мраз за момиченцата, които най-много са слушали през годината.
"Знам, че имам нужда от добра жена до себе си, обаче точно в момента не мога да понеса присъствието на добри жени", каза Жоро по-късно, когато му се обадих и предложих да му помогна да си върже боксовите ръкавици.
"Защо?"
"Избухвам в сълзи", каза той и направи точно това.
"Ти пък сега, стига, какво е станало толкова", започнах да го успокоявам.
"Ами толкова си добра, че ме изслушваш", отвърна, прегърна ме и пак се разрева.
И с просто око е ясно, че този вид поведение слага край на всякакви опити за романс.
Лошата вест е, че и обратното не е вариант. Имал ли си веднъж постоянна връзка, не можеш дълго да се задържиш извън Играта. Страхът, че не си в час с правилата, бледнее пред ужаса да останеш сам и нощем да ти е студено на краката. Живот, който се върти около спомени, чекии и пакетчета спагети с грамаж за единична порция, омръзва бързо. Така че, щеш не щеш, озъбваш се, лапваш гумата и изскачаш на ринга. Е, ще ти се да излезеш със салто, а се налага да се наведеш и да се провреш между въжетата. Представял си си, че вестниците ще го нарекат "една легенда се завръща", но си знаеш, че в твое лице се завръща само един порядъчно забравен виц.
Вземете например плачливия ми приятел. Той беше доста изявен столичен плейбой в края на осемдесетте, когато в царството на контрацептивите презервативът беше нещо като детския ВМХ със странични колелца - в смисъл, че ако си толкова зле с техниката, върши работа, но иначе те бави, излага и момичетата не се натискат много да им дадеш едно кръгче. Обаче през годините, които в паметта на Жоро са белязани с бели петна, гумичката стана признак на отговорно сексуално поведение. Осъзнавайки го, той изсипа отгоре ми следните въпроси:
1. Загряваш ли жената, преди да си го сложиш, или вече трябва да си с него, щом си в леглото?
2. Под възглавницата ли го държиш, или във важния момент плонжираш от леглото и си го слагаш на открито?
3. Имаш ли право да светнеш лампата или е просташко?
4. Грозно ли е да духнеш рязко, за да се развие по-лесно?
5. Трябва ли да продължаваш да я целуваш, докато си го надяваш?
Всички тези подробности от протокола се струваха на Жоро по-сложни от правилата на бейзбола. Но това не е всичко.
Втората лоша вест - играта на ухажване крие нечовешки унижения още преди опита ви да се плъзнете някак незабелязано в нещо, което скърца, пляка и мирише на ягоди. За да се стигне дотам, трябва да я заговорите стилно, да я забавлявате с лек, но интелигентно поддържан разговор, да се движите небрежно, без да ви личи, че треперите, все едно ви телепортират. По-трудно е от преди, нали. Имайте предвид, че вече не припкате с празна мешка на гърба и уокмен на кръста. Сега влачите цял Самсонайт емоционален багаж - сешоара на спомена, ютията на разочарованието, гирите на новите ви комплекси.
Това е положението - мъжете, които току-що излизат от уютната околоплодна течност на дългата връзка, не са съвсем пригодени за ярко осветеното, сухо и студено място, наречено "у вас или у нас?". Жените, които излизат от такава връзка също, но те поне имат преимуществото да бъдат пасивните, преследваните, глезените - поне това е вашият повод за завист, нали, джентълмени? Е, истината е, че светът е пълен с жени, които са се принудили да бягат много бавно, после са спрели и накрая дори са се затичали в обратна посока, само за да разберат, че отдавна никой не ги гони. Всички те биха убивали за протоколното право да преследват, което вие така невнимателно носите във външния джоб на якето с надежда да го изгубите. Примирете се - дори и в това разсипано състояние на духа, е по-добре, че вие сте преследвачът. Влезте си във функциите, защото в противен случай ще ви се разгони фамилията - добронамерени роднини или общи приятели ще решат да свършат работата вместо вас. А едва ли има по-пряк път обратно към омагьосания кръг на спомените, чекиите и малограмажните спагети от една вечеря, спретната специално за да сложи край на самотата ви. След двата часа взиране в брадавицата й обикновено губите уважение към противоположния пол, защото, да бъдем честни, ако тази, която са ви намерили, ставаше за нещо, горката стара чанта нямаше да е тук сега.
Проблемът на повечето мъже е, че или прекалено много обичат жените, или не ги обичат достатъчно. Някои се втурват да преследват всичко, което още мърда, други остават при първата, която прояви към тях малко човечност и разбиране. В ужаса си да не изпуснат нещо, първите зарязват жената, за която цял живот са се гърчили насън, а вторите най-балъшки попадат в ноктите на такава, на която в по-обичайна ситуация биха дали импровизиран телефон. Не е лесно да намериш точния баланс между заслепението и дистанцията, когато не си се пускал скоро в Играта. Правилата са се променили. Танците са се променили. Жаргонът се е променил. Ако наречеш някоя жена "рожбе", тя едва ли ще стигне дотам да види, че боксерките ти са Калвин Клайн. Но място за отчаяние няма. Откъдето вие идвате, ние натам отиваме. Не, не съм сбъркала словореда. Дайте да направим една такава принципна уговорка - ние ще ви пускаме, когато сте малки или несигурни и не умеете да си поискате. А вие ще се сещате за нас, когато остареем, и времето най-сетне ни захлупи с гъстата си мрежа от бръчки. Ей, ама да не се отметнете?

ина григорова, е22