искам да спра. наистина. не знам защо. в последно време само усещам нещата, не ги изживявам, а ги усещам. слушам много другите, тревогите им. прегръщам ги, защото ми се плаче и защото знам, че така трябва. усещам го. спрях да мисля отдавна. има някаква дупка в стаята ми, където така дълбоко съм потънала, че не мога да изляза. искам да го обясня, но не мога. не е страшно. нищо лошо не се е случило. само едно прекрасно, което всеки ден се белее още повече. всяка вечер си казвам - от утре ще е друго и не си вярвам, вече дори и не ме успокоява това.
отново обаждане, отново не мога да кажа не, отново ще слушам. може би така се измъквам, но наистина ми помага... говорете ми, аз ще ви слушам, ще се усмихвам и понякога ще се разплаквам тайно. просто ми говорете... или пишете...
край на писмото, което никога не посмях да пратя на всички или да кажа лично.
и блгдр за двойното такова. искам да разбера какво става около специалните хора. искам да се чувстват такива.
но за сега ще задавам въпроси и ще слушам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар