разплаках се докато чаках, за да изпратя някой. ей така, просто стана. в последно време той не ми беше толкова близък вече, но знаех че е там, че мога да му се обадя когато реша, че ще ми помогне, ако трябва. вече няма да можем да ходим импулсивно в онзи дюнер, няма да пазарим и после да отидем да ядем сладолед, колкото и да се е повтаряло това- с еднакви реплики и без изненада, ще ми липсва. сега вече го няма. няма да го има така близо и далече едновременно, остава само някъде на много километри и все по-чужд. и всъщност си остава ужасно специален за мен, защото е бил част от моята истария...
скоро и други хора ще си свършат започнатото тук и ще си тръгнат. сякаш съм пуснала корени без да знам. не мога да си взема раничката и да отида някъде другаде, а ми се иска. един семестър на ново място с непознати, без да обмислям как ще мъкна книгите, диванчето, дрехите, дисковете, двдтата и всичките спомени по хартиики и глупости. за съжаление още не съм свършила с това място, но то отдавна е приключило с мен.
тъжно е, отиват си хубави хора. някога може би ще се върнат, не е завинаги, но това все пак е краят на нещо. не искам да се сбогувам, не искам, по тази причина се качвам в автобуса казвам - ще се виждаме в софия, и пътувам към вкъщи. това трябва да е хубаво, да се радвам за тях и е така, но въпреки това... остават празни стаи след себе си.
this is my way of saying goodbye
because I can't do it face to face
2 коментара:
молиер е направил изказването на века и изобщо последните 300 години.
не се натъжавай *don't worry be happy :) * той е някъде там... * усмихващи се слънца :)
Публикуване на коментар