until.l

видях го отново след 8 месеца, видях го отгоре и пак същото. забавих слизането с няколко стъпала и не се притеснявах да продължа да го гледам как забързано се изнизва, не вдига глава и по-добре! и беше облечен като типичен студент по право, така както не искаше да се облича. засмях се, исках да му го кажа, но всъщност после реших, че явно не искам толкова много. затова не обичам да ходя в тази част на университета, но все пак няма да не ходя там заради нещо такова и няма да си удължавам пътя с 5 мин, заради пак такова нещо. не ме е страх да срещам никой, страх ме е да не започне отново. след това си мислех, какво щеше да стане, ако бях малко по-отнесена и не обърнех внимание, че той се появява и аз така забързана слизам надолу. и се сетих за онзи филм гуинет полтоу "sliding doors" май се казваше. ей така си създадох моите варианти и те не бяха особено интересни. затова така е по-добре със забавянето. защото знам, че ще е отново противно мил и любезен, ще го мисля после седмица кое как е казал и нищо няма да се е променило. нямам нужда от учтиви думи, които нищо не ми казват. и така на забавен кадър е целият следобяд. защото се заинатих, че трябва да принтирам една страница и обиколих целия университет, да намеря работещ принтер, който не дава грешка или няма заседнала хартия в едисикое шибано отделение. и така. пък и все някога сигурно ще се случи отново, може пък и да не. не ме интересува, аз приключих с правистите, които не знаят какво искат.