homeless

и така снощи преживях най-дългото си прибиране към вкъщи. с опити да вляза вкъщи. защото първо си мислех, че съм си загубила ключа и не можех да си обясня къде?! връщах лентата назад преди да затворя вратата, имам хубавият навик да си закачам ключа на червеното портмоне за монети, така в чантите ми, които са като бездънни торби, най-лесно го намирам.
уморена най-накрая стигнах до входа и почвам да ровя в чантата,
фаза на паникьосване номер едно:
ключът не е на червеното протмоне (понеже видите ли имам толкова много пари, че имам две портмонета! хаха),
фаза номер две на паникьосване:
след изваждане на абсолютно всичко на земята и почти съм седнала на земята и е ужасно ледена, ключът пак го няма! през всичкото това време говоря с ифф и тя не ми вярва и се смее, а на мен ми се крещи. хъм! след 3 минути има автобус в обратната посока към ифф, защото в нея е резервният ключ. тя се опитва да хване нейния автобус, който също е след 4-5мин, така ще се срещнем на гарата. между временно ми пиука батерията на телефона (никога, ама никога повече няма да си взема телефон със слаба батерия, ако ще да е телефонът на века!!!), батерията на ipod-a също е на мъничко червеното, където ти се струва, че всеки момент ще изключи... ифф не успява да хване автобуса, това не е толкова лошо, на гарата взимам автобуса за към тях и тя ще ме чака на спирката. през цялото размотаване гледам хората из автобусите, ужасни са просто, то и аз сигурно така съм изглеждала... то и моята батерия беше на червено вече. виждам ифф и се хиля, защото ми е смешно, като вече в автобуса отново съм извадила всичко от чантата, защото може пък да съм пропуснала, тя като ме вижда хилеща се, ме пита с усмивка: ооо, ти го намери сега, нали??, казвам й: уф, не! та взимам ключа, доволна, ей сега се прибирам след 10мин е автобуса за обратно по същия маршрут с прекачването на гарата, всичко на всичко 30мин. на посока... пак грозни хора в тия автобуси... и странно никой познат не срещам, никаква случайност, нищо, хъм! стигам до вкъщи, като вече си мисля, но ако съм забравила ключа на вратата, дали ще успея да го избутам, мдам, сещайте се кво стана... не успях, заболя ме ръката от опитване, исках да я счупя тая врата, обяснявам на ифф. предлага да отида да спя у тях и утре да се обадя на хазяйна. ако веднага тръгна ще хвана отново автобуса за наобратно, но самата мисъл за цялото пътуване отново и непребирането вкъщи, леглото ми, душ, абе стаята ми, направо ми се реве от яд и тъпотия... но няма начин, тръгвам и изпускам автобуса за минута може би. сега следва 30мин. чакане на следващия. кисна във входа, минават само някакви китайци по няколко пъти... и чакам, вече ми е паднала батерията на телефона и главата ме боли, искам просто да затворя очи и да заспя... и най-накрая към 00 съм при ифф. батерията на ipod-а издържа!!! ха! видях деди обаче във втория автобус и му казвам кво става и той веднага "ооо, ще трябва да плащаш". егати, не искам да плащам нищо, не искам да чувам за никво плащане. пфуууз. иначе при ифф е уютно, иска да ме нахрани, интересното е, че не ми предложи пиене, може би щях да се навия, не ми беше до ядене, просто не ми беше до хайде-да-спя-сега-на-друго-място...
все едно, реално нищо кой знае какво не се е случило, но се чувствах все едно е нещо кой знае какво... пълна глупост. просто исках да го напиша, за да си се смея след време на тъпотиите :). и се радвам, че наистина имам при кого да отида в такива ситуации. радвам се, че имам резервен ключ/план. и вечер има само мъже по тия автобуси, ама някакви гадни мъже...
и ифф е много добра, имаше изпит на следващия ден, т.е. днес, беше ми много неудобно, като се знам аз каква съм преди изпит...