изключвам се.
оставям си телефона без звук.
искам да изчезна без да изчезвам и е някакво непонятно състояние.
не искам да ме питат как е било, какво съм правила, къде съм била...
разплаквам се на момента, когато кажа, че ми е просто тъжно и не знам защо.
не, не е защото всичко е минало.
не, не е защото така съм го чакала и то естествено мина толкова бързо.
и не, не е защото подяволите отново в тоя град.
и така тъжно ми е, и беше много хубаво.
но а снощи в astra беше ми като цяло ужасно мъчно такова, не си усещах краката на влизане в залата, когато те тъкмо почнаха да свирят и се опитвахме да се набутаме по-навътре. блъсках хората, защото не можех от силната емоция да си отварям устата и да им казвам дългото ентшулдигунг, ентшулдигунг. просто закъсняхме и с право не ме свърташе последния час, сякаш не може просто така да си стоя спокойно вкъщи или някъде и да пропускам малко досадния съпорт. аз не съм толкова често на концерти, че да мога.
и така, реално снощи слушах повече, а в събота гледах и се радвах. и в събота, когато мат слезе в публиката, тотално се сковах от еуфория, ей така го гледах на две или три ръце разстояние и можех да се втурна и да го разроша. но ми беше толкова хубаво на скованото място, че гледах и се радвах как продължава mr.november и тоя кабел колко ли наистина трябва да е бил дълъг... не знам дали е изглеждал толкова тъжен, колкото й се е сторил на асето, беше пиян човекът, аз също бях, добре че не си допих, че можеше и да пропусна част от концерта.
но снощи беше просто много тъжно, с разнополюсни емоции. казвах, че няма да плача на тези концерти и въобще не мислех, че ще се стигне до там, но в един момент снощи се почна... и на няколко места, ако не преглъщах и не дишах дълбоко, можеше и да се окажа цял концерт с мокри и щипещи очи. почна mr.november и си мислех, я да видим сега в тая тъпканица тия отпред как ще мрат просто. ася ме хваща за ръка и се заблъсквахме навътре към сцената. краката ми, усещах треперенето от ръцете до краката, някакво уникално щастливо такова ми е, каквото никога не ми е било на друг концерт, все едно ще рухна всеки момент. не знам дали ако бях се блъснала в някой малко по-силно, дали нямаше да се строполя и просто нямаше да имам сили са стана. някакво безпомощно щастие. много исках снощи някой ей така да ме прегърне и да се разрева, ама много да се разрева и после да се смея, че рева :).
накрая не успяхме да стигнем до мат, той не влезе в публиката както предната вечер, само отстрани мина по дължината на залата. стана ми свито, че оставихме така мишу за малко. исках да се върнем, за да не е сам. но ася вика: олеле, ама те не спират да свирят. и така about today, не знам дали можеше да има по-прекрасен завършек
hey, are you awake
yeah I'm right here
well can I ask you about today
how close am I to losing you
how close am I to losing
(събота: the national at huxleys, berlin)
(неделя: the national at astra, berlin)
Няма коментари:
Публикуване на коментар