безумно е, човек, просто е безумно!
осем години
аз можех да имам деца и семейство вече, майка ми е имала на тези години мен и брат ми...
безумно е, човек, да минеш този път до морето, за да кажеш "съдбата ме доведе тук. имаш ли малко време да се видим".
няма такова нещо като съдба.
има шок и паника.
има оглеждане след това по улиците. и мислите, че можели да е толкова луд, че да се нарани сега!
и през цялото време се опитвам да разбера, напъхам това е мозъка си и да му намеря място.
след четири бири, не мисля че успях. но все пак дигнах летвата от две на четири!!! бавен, но славен рекорд.
и все пак е тъжно.
тъжно е, че не се трогнах или малко, но това не е достатъчно, за да намеря един час за човек от преди 8 години, с когото не съм говорила, не знам какво става с него, къде е и какво е. той също така не знае с мен какво се е случило, какво съм преживяла, в какво съм се превърнала, защото аз не съм същата като преди... ние сме съвсем други след толкова време. и това не е лошо, хората просто се променят, животът ги променя... или поне така си мисля.
вкарах се във филм, толкова нереален, колкото беше и случилото се.
аз наистина не съм лоша, но това просто не е нормално, дори да няма такова нещо като "нормално" на този свят!!! и все пак, дано се е прибрал добре, намери неговото момиче и никога не прави повече такива изненадващи посещения на стари любови на вратата.
сигурна съм, че си е казал, аз трябва да опитам... (това си го мисля просто)
но това само ми напомня, че той просто не се е променил...
аз мога да пожелая сега нещо наистина хубаво от сърце,
но това няма да го забравя никога, наистина...
(true blood с м на втора)
