и така посрещнах утрото. сега слънцето леко осветява с онези топли тонове, които запечатваме в късния следобед и ранното утро. и носът ми тече на фази. стоя завита на стола и чакам да стане светло, вперила поглед в прозореца ми. чаят от джинджинфил е вече студен. и е някакъв ад. от онзи ад, който е като рай, сякаш всичко се е наредило, сякаш имам план. но нищо не е такова.
софия беше много хлъзгава. постоянно бях забила поглед в краката си, да не се пребия. представях си как падам и си чупя нещо. но не успях. все имаше там някой, за когото да се хвана. имаше и някой, когото да прегърна. от онези прегръдки на 2оо8 дори. и това не знаех, че го мога. че мога да се пречупя, да си затворя очите и да се направя, че все едно тези 2 години никога не са се случвали. не беше същото, което може би го прави още по-хубаво. беше такова, каквото исках да е без да си го представям.
последният късмет от нашата баница:
любов колкото цялото южно черноморие + изоставените строежи
и така 2о11, искам да си нежна и приключваща. искам да слагам краища и точки вече.
.
Няма коментари:
Публикуване на коментар