краят на началото...

твърде много време или твърде дълго чаках да дойде този момент. с някакво облекчение се събуждам всяка сутрин от първи август, сякаш наистина всичко е вече отминало. сега мога цял август да се разливам във времето и да си правя всичко, което преди не съм успявала, защото ми е било съвестно, свито, не до това... винаги съм вярвала, че всичко някога ще свърши, просто трябва да продължаваш напред, без драма, без паника. и да вярваш. ей така, безнадеждно, дори да изглежда ужасно страшно, невъзможно.
в главата ми са много думи и се повтарят по няколко пъти - всичко, винаги, никога, трябва!
казах, че искам този август да е двоен, сега искам да е цяла година, да мога да съм на две места едновременно, да говоря по-бързо, за да не забравя всичко, което искам да кажа, да помня всичко, което ми казват и да се връщам към темата с въпрос...

обичам мъже, които могат да се оправят сами. много рядко срещано явление са станали. без да има значение, че е под границата...

и така връщам се към never let me go, защото е прекрасна и е жалко, че не мога да я пипна, толкова искам да я намачкам от разлистване и да я прегъна на различни части, да си я нося в мен и да проверявам, дали е в чантата ми сред супер важните неща, без които не мога...

и така summertime с много хубавия king of the beach. искам утре да имам сили и да отида през нощта до морето, да си потопя крачетата, да ме вее морския бриз и боса да се върна към вкъщи...

Утре: морето - бургас!!!


this isn't happiness™ (Foam core)

(ако това звучи объркано, то повярвай ми в главата ми не е никакъв хаус, нииикакъв!)