ето ти.

март и баба марта. и всичко с м., като милувка.
...

снощи на свещ и с познати лица философстваме на три чаши червено италианско вино хубаво. а аз само повтарям, не съм тук, не съм. там съм, там... още само мъничко и си мисля не гледай цифрите, спри. остани на масата и вдигни наздравица... за нещичко, което наум си казваш, а друго изговаряш. и е хубаво така до последния автобус, а уж за малко щяхме да минем, 'халло' цу заген. та останахме сами в целия ресторант. чува се:
тук се чувствам все едно съм си в българия, толкова е бяло и чисто... виж го! (не смея да се огледам, не смея и не се обръщам) това го повтори няколко пъти не ги броя. но го чух... и в един момент ми се приспа, толкова много и така се зарадвах, че ще се събудя и пожеланието за чао ще се сбъдне с едното лягане... т.е. 'хайде, до другия месец! =)' в автобуса пред мен момчето чете книга, толкова не ме интересува какво чете, че при опита да видя заглавието не го дочетох. [другаде съм, в друг свят съм.] стоя и ги гледам около мен още две момичета се обясняват за дипломни работа и други неща, но не мога да се съсредоточа да ги слушам, само следя погледите, как те пречат той да си чете книжката, поглежда ги продължително, първо едната, после другата, а аз всичките накуп в отражението им в стъклото (хитричко), но те са от несмутимите. опитвам се да не се разсънвам. прибирам се в хаоса отново, нищо не оправям, не ми е до това, просто се пльоскам и заспивам... и след 6 часа се събуждам, стряскам се от тракащите капки по прозореца, не мога да ги игнорирам, спи ми се, но ги чувам, чувам ги и не знам дали го искам или не, но просто е твърде рано, за да стана сега, нечовешки рано е. а те не спират и се засилват от време на време, после вятър, много силен вятър, плаши ме леко... след това отварям прозореца, за което се жалявам, защото толкова е силен, че едва успявам да го затворя...
и ето ти. март е тук. и март.а, и всички да сте много здрави и да си сложите много от червените и белите кончета, а пък аз имам баба марта на метла, да гонела лошото, казаха. и забрадката й е тъмно сива на жълти цветчета. ха.
числото е 17. и все едно съм на толкова години и всичко е така първично, от най-простичките сладости.
и сега ей така си тече, това:
length of love -> .interpol.