събирам се в себе си, свита и щастлива.

през седмица ми пише. мисля си за сладките моменти, когато откривахме всичко. когато се карахме. когато той се криеше на втория етаж. когато аз не знаех защо. така и не разбрах. а онова невероятното в летния дъжд. такива неща не мога да забравя. не знам дали искам да ги повторя. сигурно не. защото те просто не могат да бъдат повторени. чувствата са ценни с мимолетността си. тя е най-сладка и най-незабравима.
и накрая винаги си повтарям, че е минало. че беше наивно, но това го прави красиво. помня толкова малко неща. може би трябва да спра до тук. да не го чета. той няма да пише за мен там. други са около него.
*

хората минават край теб и те подминават. заради кръстовищата, заради точката, от която следва новият, другият път. с повече постоянности и по-малко свобода. колкото по-голям става човек, толкова повече свободата му се стеснява. просто трябва да се борим за моментите, в които ще й се наслаждаваме и ще ги ценим като такива. правейки различни, нови неща, преотриваме непознати усещания, които са толкова специални, че мигът остава- спомен. мигът, който май понякога е в размер от година, месеци, дни, час.
*

пак съм във фаза- вървя и пиша наум. без да помня след това, какво е било. нещо като сънищата, които сънуваме всеки ден и рядко ги помним. поне аз съм така. но когато се подсетим чрез нещо на сутринта, то сънуваното много често е било някаква глупост или нещо обезпокояващо - кошмар. баба ми каза последния път като си бях вкъщи - "има някои неща, които друг не бива да научава, защото са лични, защото са прекрасни и са си само твои". събирам си всички сетива и усещам колко е права. отбелязвам си ги с химикал прозрачно пишеш и им се усмихвам, плача, смея се, крещя.
*

има дни, в които ми се привиждат страшни неща, плашещи ме до смърт. какво означава това ли, не мога да го опиша, но е някакво изтръпване. случвало ми се е в автобуса докато пътувам, просто плача. случвало ми се е докато се смея гръмко и очите ми се насълзяват, но в един момент вече са просто сълзи. това прочиства, след това настъпва някакво спокойствие, сякаш всичко е погребано и продължавам със следващия автобус. понякога си мисля, на това ли му викат хората истински моменти, истинско изживяване, истинско.
*

и в този тон ми се иска да вали от онзи летен дъжд, който колкото плаши, толкова и радва. и мокрото не ме притеснява. прекрасно е да усещаш всяка капка. но за нещастие жегата е седнала до мен и не мога да я изгоня два дни подред. но какво от това. всичко някога има край, като това тук. като всичко наоколо. за да не е тъжно. по стълбите вече се катери подскачащо като топче - пингпонг - началото.
=)