колко ми е смешно

бях на вайнфест, колко глупаво звучи.
гледах фойерверки, колко прекрасни бяха.
исках в един момент да съм отблясък от цялото кълбо,
опитващо се да стигне до мен, протегнах ръка да го стигна - не успях.
ох, беше много красиво, сякаш всяка бляскаща частица е заради теб там,
сякаш тя иска и търси пътя до теб, но не го намира, без да се изгубва.
вали дъжд през цялото време. жорж държи чадъра ми, опитвайки се да скрие под него себе си, мен, джейми и зейнеп... много трудно. но ми се искаше в този момент да чувствам мокрите си дрехи, и да гоня тичащите светулки из небето.
анелия ме намира на телефона, после аз намирам нея след извесно лутане с джейми, който мрънка колко му били подгизнати краката, колко бил доволен, че бил навлякал с толкова дрехи, колко ... бла, накрая му казах да млъква, и че и на мен не ми е по-добре.
но това всичко така шеговито подхвърлено, колкото шеговито и изгълточих двете чаши вино. не подозирах, че крачолите ми, влачещи се след мен, са толкова мокри, до коленете.
със зейнеп обсъждахме минали отношения на този и онзи, но вече не помня какво съм мънкала, какво съм дрънкала и още по-малко помня какво съм казвала.
вече съм си вкъщи, трупясала съм, но някак умората напира повече от съня, т.е. мога да се боря още и да стоя тук поне още 2 часа, ако има защо,
но тъй като няма, просто се взимам в ръца и се занасям до леглото. и си припомням очакванията ми за идния обяд.
видях двама, които исках да видя, с които исках да говоря. говорих.
беше ми толкова прекрасно, колкото ми е все още.
за това не искам сякаш и да заспивам, ще започне онова въртене на главата, с което ще се гоним, докато не се уморим и не се унесем.
все едно.
аз заспах вече.