при бабз

снощи сънувах сън, който преди няколко часа исках да разкажа да човека, с който се видях, но забравих.
бяхме един до друг. дете ни говореше за зайчетата на стъклото, аз започнах да се навеждам, за да ги видя и й се чудех какво им гледа толкова. и тази частица ми остана май.
с бабз пак си говорихме за приятелството, тя беше купила специално вино за мен, траминер, а тя си караше на ракийка. няколко пъти повтори как не ми е приготвила нищо специално, а аз винаги й отговарях, че от хайвера й по-специално нещо няма. разказах й за разстроения ми спомен от бруксел, заради мам. и имитирах мам няколко пъти, много обичам да го правя. разсмях я няколко пъти.
бобо, 14 годишното куче вече го няма, забелязах още с влизането си, той винаги лаеш като луд. едно такова квичащо дразнещо лаене. от година милият ослепява, а в последните месеци съвсем. каза, че някой й го е откраднал, докато пазарила. чудех се, на кого му е затрябвало куче, подяволитенакого!! каза не през сълзи как вече наистина е останала сама. мъчно ми е. но знам и колко е щастлива. усещам го всеки път. и на мен тя ми е единствена. пак е била на планина и е покорявала хълмчета вече, защото кракът я боли, но въпреки това, не се е спряла. обещахме си да отидем на варвара. макар да не знаех кога и къде ще го сместя и това. но ще!
мн хубава вечеря беше. само дето с баба ми не си говорехме за сериали и плетки, а за добродетелите.
и всеки път, когато си тръгвам си мисля за нея, че ще я видя със сигурност пак. няма го онова черно и изтръпващо усещане, което присъстваше по коледа... и преди това.
тя е най-живият човек около мен. все още кипи.