о!

обожавам бурите, онези страшните, за които след това всички говорят, всички са ги чули, усетили. обожавам ги!
обожавам the national
обожавам си стаята и ще ми липсва много. за 4 години и половина по стените ѝ има хартиени петна от спомени, билети за концерти, календари с изостанали дати, картички пратени или намерени, сърца до берлин, една зелена картичка с лепенки от плодове за катето, която все забравям да ѝ дам като се връщам, снимка на родителите ми като влюбени в лилаво заради липсата на черно мастило тогава в принтера, сетлистове- един на остава, друг на подгряващата на the feelings, всъщност на врата е този на the feelings. и когато се върна през септември ще трябва да разсъблека стаята си и да си напъхам спомените в картони, после ще забравя кое къде съм сложила, много неща ще хвърля, ужасно е усещането. имам три рафта с книги, един с големи папки за училище, и още два със списания, които не знам защо пазя, никога не съм посягала да отворя повторно някое.
мразя да се местя, новите безлично бели и плашещи ме стени. непознатите, стряскащи ме с вида си съседи и тъмните коридори. поне ще ми останат бурите, които и от там ще мога да гледам и ще ме събуждат посред нощ с през минутното си гърмене и святкане. поне небето не може да ми преместите, то ще си остане с неговите променливи настроения и нюанси.