сутринта, ама така се задържа през целия ден, бяло бялоо като в зимна приказка. клоните на дърветата бяха заскрежени. и от слънцето бляскаха прекрасно. то ми се струваше някак излишно днес, защото температурите си останаха около -3 градуса, но поне изпълваше пейзажа със свежест, а и носи повече настроение. усещаше се характерът на всяко клонче, открояващо се едно от друго, от криво по-криво. имаше мъгла, някак накълцана (тука има, тука няма), ниска и много гъста и докато стоях на спирката си мислех колко са красиви такива екстремни климатични аномалии. понякога се жалявам, че остават само в съзнанието ми подобни картини и то като отпечатък, към който винаги май ще се връщам. и другото, твърде често говоря за времето, особено с хора, които малко познавам и винаги си казвал колко е излишно всичко, но пък не е точно така.
ах да, изключенията...!
като това например.
??п.с. чудя се дали да не преместя блога на друго място... вие какво ще кажете... не е толкова шарено тука вече...
3 коментара:
сиво-бялото се характеризира с особена нешареност, но има своя чар... :)
тази сутрин пак е така ще направя телефонна снимка и ще покажа няняня. хем искам така да отстане времето, защото се чувствам всяка сутрин в приказката за снежанка =), но пък това студеното ме кара да си търся слънцето.
A не беше ли... това...
че един от двата цвята съдържаше всички във себе си, докато другият...
и така двата, хармонично, притегателно...
Нещо като баланс, между думите и гамата, за което ставаше дума. В палитрата от емоции.
Публикуване на коментар